От няколко години насам, със Симеон имаме пакт за рожденните си дни да си подаряваме пътуване. Някъде, където не сме били заедно, място на което да се насладим. От около година аз пък имам фикс идея за Санторини – не защото е на всяка втора снимка в Instagram, а защото с години не спира да бъде фикс идея на още 2 000 000 (поне) човека, освен мен. И така, решихме да проверим, за себе си, дали този остров заслужава славата си …
Поради липса на полет към Санторини същият ден, в който кацахме за Атина, прекарахме нощта в покрайнините на града. Настанихме се в прекрасно Airbnb – малко, но супер модернистично. Дори ключа взехме от кодирана пощенска кутия. Самата местност няма нищо общо с Атина – спокойна, прохладна, прегърната от планината. Когато тръгнахме в 4 сутринта за летището, имаше толкова гъста и същевременно приятна мъгла, всякаш гората бе събрала и изпратила цялата си свежест и ухание по нас…. Улисани, почти изпуснахме автобуса към летището, а след преминаване на почти 2 км. пеша в 04:30 сутринта, за да се доберем до спирката, това щеше да бъде колосална излагация…
Полетът до Санторини ми се стори най – краткият досега. Докато се наместя след излитането, капитана вече съобщаваше, че скоро кацаме… И ето ти, отсреща, мечтаният остров ми помахва за “Здрасти”. Летището в Санторини не е голямо и трудно може да се изгуби човек. Точно отпред има спирка на градските автобуси, които могат да ви отведат до всяка точка на острова. Ако пък предпочитате уединението, може да си наемете скутерче или кола. Ние заложихме на автобусите – има около пет линии, сборен пункт на които е столицата Тира. Оттам се разпръскват буквално по всички краища на острова. Билета за едно пътуване струва 1.60 евро. Разписание може да намерите на всяка една спирка, но ви съветвам да си снимате това на централната спирка в столицата – най – често обновяваното е. От летището до Ия има директна линия, като пътуването е около 40 минути на посока.
Избрахме да отседнем в Ия, защото пътуването ни бе извън силният сезон и цените на местата за настаняване бяха сравнително ниски. А и да си призная, искахме да се поглезим. Следващият път обаче, определено ще заложим на Имеровигли, доста по – евтиният вариянт на Ия, или столицата Тира. Ия е прекрасна и магична, но е притегателна сила за всеки турист на острова и дори през ноември имаше тълпи по залез. Освен това, за да стигнем например до източната страна на острова, е необходимо да сменим два автобуса или да караме със скутерче през цялото протежение на острова. А ние не сме от хората, които стоят само на едно място по време на почивката си, затова удобният транспорт ни е от голямо значение.
Избрахме да отседнем в Zoe Aegeas– невероятно уютно място, в сърцето на Ия, с централна гледка към морето. Собственикът, Зак, бе най – милият и гостоприемен човек, които бяхме срещали досега. Всяка сутрин ни носеше по нещо малко за закуска и винаги следеше да се чувстаме добре. Самата стая бе малка, но напълно достатъчна за нас. Имахме си автентична пещерна баня, малка кухничка с кафе машина и хладилник, голямо легло и шеметна тераса…
След като пристигнахме в Санторини рано сутринта, само изтичахме да се настаним и преоблечем, и започнахме нашата обиколка из острова. Поради ранният час, доста от местата за снимки бяха все още празни, а острова спокоен. Успяхме да обиколим по – голямата част на Ия до обяд, след което хапнахме по един страшно вкусен бургер на централния площад и решихме да се приберем за малка почивка.
“Малката” почивка се оказа добро поспиване, от което се събудихме направо вечерта. Точно се бях ядосала, че от съм сме изпуснали залеза, но когато се появих на терасата, се оказа, че има още време. Излезнахме набързо и отидохме да си търсим приятно местенце за посрещане на залеза. Оказа се, че не бяхме единствените, които дебнеха слънцето. На западната стена бе пълно с китайски туристи, размахващи хаотично селфи стикове и камери. Забавно ми е как тези хора решават, че могат да окопират дадено място и да не допуснат повече хора там. Но това е друга тема, която сега не е на фокус.
След като се насладихме на залеза, които уцелихме да е леко облачен, се запътихме да опознаваме вечерният Санторини. Нямаше и помен от спокойствието по обед, сега всички бяха навън, говореха оживено, пиеха, смееха се, разглеждаха, наслаждаваха се на нощта … Без много да му мислим, се гмурнахме в този коктейл от емоции….
На сутринта се събудих изпълнена с ентусиазъм и любопитство. А на масата отпред ни чакаше приятна изненада – Зак ни бе оставил домашен кекс за закуска, жена му го бе правила. Пийнахме по едно кафе на приятната гледка и се запътихме да разузнаваме острова.
Маршрутът за деня включваше червеният плаж в местността Акротири. До там стигнахме с едно прекачване на автобус в столицата. Спирката на автобуса е на около 10-тина минути пеша от крайната цел, като се минава по плажната ивица, която там все още е в нюанс на жълто – оранжеви отенъци, или по асфалтиран път. Ние избрахме плажа и открихме интересни кътчета….
До самият плаж се стига по отъпкана, но леко стръмна пътешка, из масива. Но пък си заслужава! Съвета ни е да сте с удобни обувки, а ако искате да влизате във водата, то задължително си вземете аква обувки и хавлия. Има доста остри и хлъзгави камъни, а самата плажна настилка не е много комфортна за лягане директно. Повечето местни бяха със сламени постелки или столчета. До плажа се стига и по вода, с яхти, които можете да наемете през интернет или в офисът им в столицата. В периода, когато ние бяхме, началото на ноември, цените на наем за цял ден с екипаж и храна бе 99 евро на човек.
Следваща спирка бе белият плаж, наблизо до червеният. Симеон реши, че през планината ще ни бъде по – лесно и след около половин час се озовахме сред калдъръми и поля, където компания ни правеха само дивите кози и един пастир, когото мило помолих да ни упъти. Оказа се, че през планината няма как да стане, много е стръмно, затова се спуснахме през едно село обратно към Акротири. Преходът ни отне около два часа и половино и един чифт гуменки, но ни дари с много натурални картини и приключения.
Естествено, след такъв поход, бяхме изгладнели като вълци. Едвам се прибрахме до стаята за бърз душ и преобличане, и светкавично се втурнахме да търсим къде да вечеряме. Зак ни пресрещна на вратата, когато излизахме. Споделихме му колко ни се хапват пресни морски дарове на уютна атмосфера и той направо ни заведе до едно заведение на негови приятели, няколко преки надолу от къщата. Там ни посрещнаха топло и докато ни настаняваха, аз не спирах да се изумявам от заобикалящото ме. Малка, но много шик градинка, с романтичен характер; цветя наоколо; свещи по стените; кокетно спретнати маси и всичко това под звуците на супер ретро джаз… Точно когато си мислех, че по – добре няма как да стане, влезнах да потърся тоалетната и всякаш се потопиш в 1940-та … Бели дантелиени пердета, много тапети, грамофон, още свещи и една сладка бабка, която гладеше хангали с ютия, наподобяваща танкер. Миризмата на току що изгладени тъкани се просмукваше из цялата зала, а бабата мило ме погледна и ми каза “Добър вечер, мила!” с толкова меден глас, че започнах да се опиянявам от случващото се. По едно време забравих накъде бях тръгнала, просто стоях и се любувах на всеки малък детайл, на отблясъците от свещите, на аромата на узряла смокиня и на едва долавящите се отвън гласове…. Когато се върнах на масата при Симеон, той вече се бе погрижил да обзаведе масата ни с редица вкусотии и бутилка местно вино… Тогава прекарах една от най – прекрасните си вечери някога… Ресторантът се казва Candouni .
На следващият ден се запътихме към поредният плаж – черният Perissa beach. До него отново стигнахме с автобус от Тира. Местността около плажа и в близост до него напомня за позабравено прерийно градче. Отляво се издига огромна планина, къщичките са разположени на доста разстояние една от друга, а полята приличат повече на пустиня. Отдясно се разкрива морският бряг и тук – таме се мерва някоя лодка или корабче… Признаци за живот бяха основно деца на колела или някое животно. Стигайки до крайбрежната улица, където е и спирката на автобуса, нещата малко се изменят – изникват едно след друго заведения, магазинчета, сергийки. От едната страна все още е планината, но пред вас гордо се простира черен като катран плаж. Водата е кристална, като на предишните плажове, но и леко хладна – все пак е 3-ти ноември. Наблизо се намира летището, поради което самолетите на ниска височина са често срещано явление. Пясъкът е мек, противно на очакванията ми и доста ситен. Като цяло плажа бе спокоен откъм посетители – само ние, едно семейство и две полякини разваляхме идилията на чайките…
Поръчвайки си храна от близкото ресторантче, се срещнахме с българин, работещ и живеещ в Санторини от 10 години. Бил заминал като млад да търси слава и пари, после любовта го намерила и останал там. Мъчно му е за България, но споделя, че няма какво да търси в родината. На острова е успял да събере прилична сума пари, да си купи къща и да опитва да развива бизнес, а на родна земя нямал нищо… Поговорихме си още малко и стана време да хващаме последният автобус за Ия. Докато пътувахме, се замислих над думите на доскорощният ни събеседник и как все по – често я слушам от познати и приятели …. Вечерта прекарахме в мелахолично наслаждаване на последната си нощ на острова…
Разбирам защо всички говорят за залезите на Санторини, но защо никой не каза нищо за тези изгреви…. Изумително преживяване, случващо се все едно на ръка разстояние от теб… и го осъзнах едва последната сутрин, когато реших да стана рано именно, за да видя изгрева…. Как съм могла да го пропускам преднитие утрини…. След като се насладихме на тази магия, пихме по едно бързо кафе, стегнахме си багажа, сбогувахме се със Зак, който специално дойде да ни изпрати и се отправихме да разгледаме Тира и Имеровигли преди да излетим…
Времето не ни стигна за много от местата, които искахме да посетим, но ни остават като причина да се върнем отново в Санторини. Може би не чак през ноември, за да видим и другата страна на мястото, но определено знаем, че ще остане в топ листа ни…
Санторини не е само клишета и залези, тук можеш да преживееш още безчет неща, ако имаш душата да ги откриеш и не следваш сляпо тълпата. Просто се доверете на откривателя в себе си и бъдете свободни да експериментирате, няма да съжалявате….
За завършек на пътешествието ни , прекарахме два релаксиращи дена в Атина, за да си отдъхнем от цялото бързане и обикаляне. Видяхме се с познати, напазарувахме и си казахме “Довиждане” с Гърция, но само за малко…. защото новите приключения са вече на прага ни ….
