…Стигайки по обяд на следващия ден в Делфи, си припомням магията на това място. Природата, атмосферата, въздуха, древните останки – всичко тук те пленява и те зарежда с необяснима енергия. Неслучайно винаги е пълно с посетители.
След като миналата година дъжда ни изпра, докато разглеждахме археологическия комплекс, то днес иаме късмет – слънцето грее силно и времето е доста приятно за разходка. Веднага си имам набелязана цел – Светилището на Атина Прония, за което не ми остана време предния път. Сега тръгвам направо натам, оставяйки по – голямата част от групата да се реди на метричната опашка пред касата на комплекса. Ками, Никол и Паоло също одобриха идеята и набързо сформирахме бойна група.
Да се разхождаш сред такава природа си е цяло блаженство. Тук дори и дърветата са магически – огромни, величествени, наполовина извън почвата, всякаш готови всеки момент да тръгнат на поход.
Виждам табелата за край на града, а светилището още не се появява. И точно когато застанах срещу въпросната табела, зад нея се разкри смайващата гледка на кацналия сред живописна поляна храм. Запътихме се към стълбите и след миг се озовахме лице в лице с огромните колони на фона на планината.
Точно си мисля, че по – хубаво няма как да стане и решавайки да се обърна на другата страна откривам най – сладката малка къщичка, скрита под едно масивно дърво. Ох, чак и цветна градинка си има, направо ме пренася в друго измерение. Представям си как посрещам сутрините си с чаша кафе на кокетна масичка, залисана в красотата на околността. Без интернет, без сателити, без огромни тълпи от хора. Само аз, кафето и това магическо място. Душевно спокойствие и лекота… Тяло и дух стават едно цяло… Вдишвам въздуха, и той има същия привкус… Не ми се тръгва…
Пътуваме към следващата спирка за днес, а аз не мога да спра да гледам през прозореца на автобуса. Всякаш съм наредила картички една до друга, толкова красота се разкрива по пътя. Толкова дълбок нюанс на цветовете не съм виждала на живо.
Снимка: Митко.
Нафпактос – все едно се пренесох в някоя приказка. Малки улички, кокетни заведения, цветни къщи, море… всичко работи в полза на града. 15:00ч. е и го заварваме пуст – всички почиват. Дори заведенията са празни. Имаме адски малко време тук – само да хапнем и да продължим към Патра. Всички сме единодушни, искаме да се върнем отново , но за повече време, за да успеем да видим градчето в пълния му чар. Засега отправяме голяма въздишка, загледани в пристанището и тръгваме към автобуса…
Снимка: Димитрис.
Днес явно няма да ни стигнат въздишките, наближаваме перлата на Пелопонес – моста Рио Антирио. Каквото и да се каже за тази постройка, все е малко. Колкото и пъти да минавам по него, ще са ми малко…
Необятен, красив, озаряващ хоризонта. Седи като скъпоценно украшение на дълбокото синьо море… Докато бурния бятър се бори с косите ми, аз се боря да остана на Земята физически и психически. Определено на това място е трудно постижимо. На секунди си от безтегловността, почти усещаш как се издигаш.
Ето че дойде момента и за голямата звезда на деня – Патра. Вече е почти 18:00ч., но всички тръпнем в очакване да слезем от рейса и да започнем с обиколката в този жив град. Преподавателката ни чувствено разказва за студентските си години тук, емоцията се чете в насълзените й очи… Даже няма и да отпочинем, хвърляме саковете и тръгваме, защото града ни чака… Смесиса от минало, бъдеще, природа и бетон, Патра ми взима дъха още на 10-тата минута.
Залисана в сградите и хората около мен, не осъзнах кога сме излезнали на едно стълбище, от което се разкрива зашеметяваща гледка.
Снимка: Ники.
След секунда стана още по – красиво – осветлението на стълбището светна. Разбирам защо е притегателно място за повечето младежи тук. Седят на групички, пият бири, говорят оживено. Има и двойки, любуващи се на гледката, хубавата вечер и присъствието на другия. Седнахме и ние да усетим този магнетизъм и да му се полюбуваме. Ставаме и продължаваме, има още много невидяно – улици, сгради, балкончета… Залисани обикаляме, разглеждаме, разузнаваме. Поглеждам часовника си – минаваше 20ч. Единодушно се отдаваме в търсене на таверна, пътешествениците са гладни. Не усетихме кога мина вечерта, дори и чакането час и половина на храната не отразихме, толкова запалено обсъждахме преживяното през деня. Подобаващо завършихме похода си в едно бараки. Трябваше да се опита и от нощния живот на този млад град. А тук не се базикат – до към 02ч. няма почти никой, нооооо после няма излизане.
С Никол и Паоло осъмнахме по пътя за хотела, екзалтирани от изминалия ден. Легнах за половин час да събера нови сили, удовлетворена че съм взела всичко, което исках от града. Докато не се върна следващия път с нова кутия с желания. В 07:30ч. привидно всички бяхме на линия, готови за тръгване, но в действителност никой не искаше да напуска Патра… Прибягахме набързо за фрапета и потеглихме към поредната точка от маршрута ни.
Следва продължение…
