В последните години пътуващите семинари станаха любимият ми начин на бягство от скучната монотонност – нови места, магични моменти, интересни познанства. Последният обаче, надмина и най – смелите ми мечти!

Предполагам, няма да изненадам никого с дестинацията – обичната ми Гърция. Как винаги, само климата там успява да ме излекува от всички душевни и физически проблеми… Аромата на море и вятъра отменат всякаква тревога от мен, зареждат ме с неспирна енергия и залепят на лицето ми една идиотски широа усмивка… С всеки изминал път, тази страна заема все по – голяма част от сърцето ми, моето състояние си е диагноза, над която някой гръцки философ (или собственик на таверна ;>) би могъл да развива мислите си… Но за сега не нечии други, а моите мисли ще са на преден план, докато ви развеждам из невероятните места, които посетих този път.

 

11 април, 06:45 сутринта. Навън се излива поредния силен дъжд, твърдо решен да отмие и най – малкия помен за мръсотия. Закъснявам, отново естествено. Е, не точно – имам 10 минуити да мина през препълнения с коли булевард и да хвана пътя към бензиностанцията, където чака рейса. Дооста тегава задача да се бориш с намусени, полуразсънени софийски шофьори, повечето даже не помирисвали кафе още. След няколко нахални напъна, успявам да се измъкна от стадото автомобили и след още 5 минути се озовах пред заветната табела на Шел-а. Изхвръкнах по най – бързия начин от колата, предавайки волана на баща ми и грабвайки сака си от задната седалка, му пожелах лек ден. Хвърлих сака в багажното отделение на рейса и успокоена, че не чувам двигателя да работи, се запътих към отворената врата, където намерих преподавателката си. А тя, независимо от дъжда и мрачкавата атмосфера, посрещаше всеки от нас онази голяма и лъчезарна усмивка, на която е способна само тя. 

 

Качвайки се в автобуса, бегло отбелязвам доста непознати за мен лица. И няма как да е иначе, от миналогодишната групичка сега бяхме останали само аз и Никол, която щеше да се присъедини в Сандански към отбора. Хвърлих чантата си на едната седалка, на другата захвърлих себе си и чакайки да потеглим, потънах в дъждовните капки навън. Осъзнах се някъде към изхода на София, когато Диян се представи на микрофона. Оглеждах бавно хората около мен – млади, къде заспали, къде бодри, затаили дъх и леко пускащи радостта от предстоящите събития да се покаже по лицата им. О, ето че виждам и познати физиономии – Ками и Паоло. А, и Пепи. Нели и Веси също са тук. Това пътуване се очертава да е интересно…. Проведох рутинния разговор с майка си, известих я че съм тръгнала, да е спокойна…. Поглеждам часовника си – едва 08:30 е, все още рано да включа на работен режим. Най – голямото усилие за момента бе да набера номера на Никол, за да се разберем къде да ни чака… Стигнахме в Сандански. Никол развеселено чакаше на входа на бензиностанцията. Задружно утолихме нуждата си за кафе и цигара, вече поразсънени и готови да продължим пътя си. Започна да се чува глъч, лек смях и тихо шушукане. 

 

Надеждите ми да изкарам 6 часовото пътуване само на кафе и Корни се разбиха на пух и прах, когато Никол извади една огромна кутия с курабийки, правени от баба й. Божеее, тази жена не си играеше, количеството бе достатъчно за цяла флотилия. Никак не им се дърпах на тези курабийки, кой се противопоставя на такива домашни сладки?… 

 

Пуснаха ни да гледаме един гръцки филм “Булки” –  силна история за любовта, семейните ценности и голямата пропаст между тях в случая. Нямаше щастлив край. Хареса ми. Видях любимата си изрисувана сграда на изхода на Солун, близо сме вече. След около два часа пристигнахме във Волос. Тук средната възраст на населението е 23 години. Изключително цветен и жив град. И правят най – вкусният гирос, който съм яла до момента. 

 

 

Цветове заливат улиците отвсякъде, придаващи ентусиазирана нотка на атмосферата.

 

 

Влиянието на архитектурния университет се улавяше доста силно.

 

 

С Никол бяхме приятно изненадани от стята ни. Настанихме се набързо, освежихме се и докато се налюбуваме на залеза от терасата дойде време да излизаме за вечеря. Както бях болна и гърлото не ме оставяше намира последните дни, ципурото, което пробвахме всички по препоръка на Димитрис, така добре ме загря, че горкото ми бунтуващо се гърло развя бяло знаме. Интересното за мен бе, че към всяко малко шишенце от пивката напитка, имаше различно плато мезета. И към всяко нов, за смешната цена от 3,50 евро. Не можах да изпия и първото си шишенце, определено гърците не залагат на количеството, а на качеството. Масата ни бе огромна, както и радостта ни, че сме най – сетне на гръцка земя.

 

 

 

  По път от таверната към хотела, се разходихме по страничните улици и ми направи впечатление, че бе 23:45ч. а хората тук едва започваха със забавленията. Ученици от някаква гимназия, по – рано изсипани и настанени в нашия хотел, се редяха пред автобуса си, наконтени и видимо леко позагрели. Очакваха трескаво да ги откава в някакъв клуб…. По няколко по – спокойни улички намирахме интересна заигравка между изоставени сгради и уличното осветление.

 

   Повечето заведенията тепърва отваряха широко врати за раличните си клиенти. Личи, че вечерта започва сега. Кафето залепено до хотела ни се пръскаше по шевовете и така продължи до към 03:30ч., или поне тогава спрях да чувам музиката и глъчката на младите хора и заспах сладко в леглото си, събираща сили за следващия ден и поредната нова спирка от маршрута ни.