Жените сме странна порода. Не умеем да сме уверени. Често пъти се съмняваме в способностите си. Дали ще успеем да се справим със задачите на работа, у дома. Дали най – сетне ще ми се получи кексът на баба, който толкова искам да се науча да правя… Ще успея ли да сменя сама крушката в хола или ще завърша разпльокана на пода… Все забавни сценарии, жужащи из съзнанието ни и даващи ни повод да питаме до колко сме способни да се справяме сами. Днешната жена обаче, не си дава сметка, че може толкова по – сложни неща да оправи сама, че една развалена панта или изгоряла крушка не биха могли да я спънат.  

Вчера си взех нови бюро и шкаф. Помолих баща ми да дойде с мен за помощ при пренасянето до дома. Още на опашката в магазина му изби пот по челото от нерви. Аз си бях все така спокойна, очакваща реда си. След 10 минути, вече чувах настоятелното му крачене около мен и долавях косите погледи, които хвърляше към касиера. Кой да предположи, че точно на 6-ти септември, празник от национално значение, ще има толкова желаещи да си купуват нови мебели.

Докарахме вкъщи бюрото и баща ми, като виден дългогодишен майстор, се зае да го сглобява. Само че, разбиранията му за сглобяване малко се разминават с тези на скандинавците. Подхвърлих му няколко пъти да прегледа работните скици, за да се ориентира, но той изръмжа, че не му било първото бюро, дето сглабял и не му трябвали напътствия. И така разглобихме бюрото два пъти!

Всеки път, когато се опитвах да помогна, той ме поглеждаше ехидно и питаше кога съм се преквалифицирала в общ работник. Виждайки накъде отиват нещата, тъй като дървеният материал не бе много съгласен на трето разглабяне, налях на баща си чаша бира и го изгоних на балкона. След 10 минути, когато се върна, вече бях привършила да поправям грешките ни при сглобяването на частите. Той се помъчи още известно време с шкафчето и след като на всички ни стана ясно, че има сблъсък на две различни генерации, решихме да продължа боя сама, докъдето мога. Е, оказа се, и за моя изненада, че до полунощ бях завършила цялостно двата мебела. За което днес плаща ръката ми, горката, но една мускулна треска ли да ме уплаши.

Днес сутринта, когато се събудих и видях новото бюро да се усмихва от ъгъла на стаята, ме обля приятно чувство. Чувство на независимост, на увереност в себе си и на блаженство, че сама съм се справила със задачата. Задача, която не бе нищо особено, но достатъчно да знам, че следващият път няма да ми е нужна подкрепа за подобни дейности. Към днешна дата, стаята ми е образно доказателство на горенаписаните думи.

Не казвам, че не съм получавала помощ – носена на стълба, повдигане на тежки плоскости, сменяне на кофи, пренасяне на големи пакети… За подобни неща винаги се радвам да имам едно рамо, а и нали трябва да дадем възможност на мъжката част да се представят като силният пол. Но когато се стигне до момент, в който е нужен малко повече финес, винаги казвам: “Ще се справя сама!” 

Тук не става дума за феминизъм, а за осъзнаване. Много жени са неуверени в себе си по определени причини и за определено неща. Най – вече ги е страх да опитат, за да не се провалят. Този страх може да си е техен или насаден от някой друг, но и в двата случая оказва влияние. Да, може първите пъти да се провалиш и то с трясък, но с всеки опит се доближаваш до успеха. Отне ми десет пъти да направя кекса на баба, за да ми се получи на единадесетия. Но сега се получава всеки път безупречно 😉

Затова, пробвайте дами, излизайте от зоната си на комфорт, учете се, смейте се и бъдете смели!